Реализация
Родена в (не)правилно време
от Даниел Маргнов
12.11.2022
Едва ли има някой, който поне веднъж да не се е чувствал роден в неправилно време. Особено в ранните двадесет е лесно да попаднем в капана на собственото си, все още развиващо се его и, наранени от свят, който сякаш не ни оценява, да се питаме дали не сме избързали с появата си. В обратния случай пък — било заради тревожност или страх — сме склонни да обърнем поглед назад с носталгия към някоя отминала епоха и да се питаме какво ли би било, ако се бяхме родили тогава. И макар с времето тези трикове на егото да се превръщат в неизбежна част от младостта, има личности, които ме карат да се замисля: възможно ли е наистина да се родиш в неправилно време — или съществува някаква предопределеност, която предначертава пътя ни?
Поводът за тази статия се оказа публикация по случай рождения ден на Петя Дубарова (25.04), която ми припомни трагичната ѝ история. Първоначално мислех да не намесвам поетесата в разсъжденията си, но после ми се стори добра идея да използвам примера ѝ, преплитайки биографични бележки в търсенето на отговори. Друга важна причина да ѝ посветя тази статия е, че именно в Петя откривам архетипа на твореца в най-чист вид — това прави анализа на личността ѝ по-ясен и я превръща в донякъде универсален пример за много артисти.
За краткия си шестнадесетгодишен живот Петя Дубарова създава завидно по обем творчество — с лекота, присъща на човек, който пише не само защото обича, а защото има нужда. Именно тази необходимост е една от отличителните черти на твореца: да пречупи света и преживяното през себе си, да го изведе навън и, наблюдавайки го отстрани, да го разбере. Някои го наричат дарба, други проклятие — според мен не е нито едното. Просто има хора, белязани от тази необходимост, която предопределя бъдещи битки и уроци, а в случая на Петя — и самата ѝ смърт.
Майка ѝ, Мария Дубарова, забелязва дарбата на дъщеря си още в детските ѝ години и решава да изпрати няколко от произведенията ѝ до местни вестници. Редакторите остават запленени от прочетеното, но вместо да похвалят детето, се усъмняват в автентичността на текстовете. Появяват се спекулации, че именно Мария Дубарова е авторът на стихотворенията — фактът, че е литератор в прогимназията в Бургас, допълнително изостря ситуацията. И макар тези съмнения да избледняват паралелно с разгръщането на безспорния талант на Петя, случката поставя началото на полярните мнения около нея. От една страна тя бързо е забелязана от видни български творци, които открито заявяват слабостта си към нея и дори я спрягат за следващото голямо име в българската литература. От друга — критиката по неин адрес е жестока и в някои случаи идва от утвърдени авторитети за онова време.
Но как една ученичка е способна да предизвика негодуването на зрели и уважавани хора? Запитах се същото и открих отговора във времето, в което Петя израства. Известно е, че социалистическата идеология налага уеднаквяване на хората, а това внушава нетърпимост към различните. А Петя е била различна — и го е знаела. Много хора пазят спомен за нея като притеснително момиче, скършило се под натиска на социалистическата реалност, но това не е съвсем точно. Тя е била общителна, експресивна и винаги заобиколена от много приятели.
Как тогава това наглед жизнерадостно момиче с бунтарски нрав пише следните редове:
Под мене като грохнал мършав кон
Денят ми олюлява се да рухне.
Катеря се по гърбавия склон
на своята умора. И да духне
се моля с устни бели като прах,
че жегата ме е изпепелила.
И питам се – къде ли разпилях
и волята, и цялата си сила.
Целуваха ме глезено чешми
С прохладното си пеещо езиче.
Алеите ме носеха сами.
Смехът като изплашено момиче.
избяга, щом отпуснах рамене
на пейка със крачета разкривени.
Самотници се вгледаха във мен
с очите си, от старост осълзени.
И скуката със глад на лешояд
заглозга ни еднакво – тях и мене:
тях – старите като изсъхнал цвят,
мен – с толкова неща неизживени.
Но мога ли със тях да се сравня –
с тях – дните си на хората раздали!
И кой приспа горящата главня
на моя жизнен порив – старостта ли?…
Отговорът се крие в нуждата ѝ да пише — или по-скоро в причината зад нея. Петя, както повечето артисти, е белязана от особена свръхчувствителност, която едновременно ѝ позволява да преживява всяка малка радост като триумф и всяка дребна несгода като болезнен удар. Такива хора се радват на живота с цели шепи, без да се съобразяват с лицемерните порядки на времето си. Общуват без филтър, говорят искрено и не се колебаят да се противопоставят на фалшиви авторитети. Същевременно, когато останат сами, подобни личности изпитват нуждата да намерят място на злобата, завистта и егоизма в своята вътрешна утопия — и да ги приемат. За Петя това се оказва особено трудно и я повежда надолу по спиралата на депресията.
„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.” — Петя Дубарова
Психичното здраве не е имало особено значение за прагматичната машина на социализма — подобни състояния са смятани за „лигавщини”. Тревожността и депресията са посрещани с мълчание и пренебрежение, а за немалкото хора, попаднали в лепкавата им хватка, измъкването е почти невъзможно. Липсата на адекватни институции и качествен обществен диалог е сред причините поезията да се превърне от удоволствие в терапия — и дори в спасение — за младата поетеса, а творчеството ѝ да придобие все по-мрачни нюанси.
Въздухът е чер като отрова,
мътен е и страшно ме души.
Вятърът — артист и стар, и ловък —
хвърля се от кестена плешив.
Бих желала в този миг да стъпвам
в пясък побелял от доброта
длани от морето да отдръпвам,
длани побелели от солта.
Искам като прах да побелея,
бяла като брезова кора,
в сенките добри да се прелея
и да бъда като тях добра.
Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.
Още от ученическите си години Петя се бори не само със собствените си несигурности и страхове, но и с тези на околните — което в повечето случаи води до самота и усещане за непринадлежност. Такива емоции често се издигат до чувство за превъзходство, целящо да защити психиката, но то бързо се срива под натиска на истинската си природа и задълбочава депресивните състояния. В такива ситуации, ако човек не успее да внесе стабилност в съзнанието си, рискува да бъде погълнат от собствения си талант. И дори това да звучи романтично по някакъв начин — не е така. Няма капка романтика в налудността и депресията.
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!” — Петя Дубарова
Много хора спират да творят под натиска на присмех или неодобрение, но когато имаш нужда да пишеш, няма как да спреш — то просто трябва да излезе от теб. Така неизбежните успехи са последвани от неизбежни разочарования и малко по малко творецът се разпада, докато не стигне до точка, в която трябва да реши: да бъде напълно себе си без извинения, или да се остави да бъде погълнат от страховете си.
Без да спекулирам, ще спомена само някои от нещата, с които Петя се бори в последните години от живота си: разочароваща любов, завист, непрестанна критика, общество, разпадащо се под социалистическата идеология, и един инцидент, който мнозина считат за повратната точка. Резултатът е няколко думи, написани на бял лист ден преди Петя да отнеме собствения си живот:
Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА
Изглежда неизбежно да не приемем, че има хора, родени в неправилно време. Неизбежно е и да се запитаме каква щеше да е Петя, ако се беше родила днес или двеста години назад. Важно е обаче да добавя и какво се случва след смъртта ѝ. Малко след инцидента учениците от езиковата гимназия в Бургас се окичват с черна панделка в знак на траур и мълчалив протест — и училищният съвет не смее да порицае тази, иначе бунтарска за онова време проява. Последват множество произведения от видни творци, които издигат Петя в символ — използван впоследствие и от политическото движение, заместило социализма в България. И макар изопачаването на образа на поетесата за политически цели да е морално спорно, тя се превръща в символ на последиците от унифицирането на хората, а смъртта ѝ бележи кулминацията на една културна революция, която вече е набирала скорост.
Тук е моментът да се запитаме: прави ли всичко това раждането на Петя предопределено? Това ли е целта на съществуването ѝ? Героично ли е да вярваме, че общото щастие е по-ценно от щастливо изживения живот на индивида? А цинично ли е?
Тези въпроси ще оставя отворени — всеки ще усети истината за себе си. Ако обаче Силвия Плат и Вирджиния Улф са превърнати в икони, засягащи въпросите за психичното здраве, защо Петя е изсушена до идеализиран хербарий от учебниците? Този въпрос задавам не с възмущение или призив — разбира се, много неща са довели дотук. И не, че в България тя не е на почит, но липсва онова по-масово внимание, което би напомнило на забравилите историята защо някои идеологии трябва да останат в миналото. Защото да вярваме, че нещо е било добро само защото е отминало, ни обрича да преживяваме едни и същи грешки отново и отново.
Още статии
Даниел Маргнов
магистър психолог
Аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Life Coach. Създадох „Евдемон“ като тихо пространство за размисъл, където думите не дават бързи отговори, а водят към размисъл. Място, където човек може да поспре, да се вслуша в себе си и да чуе онова, което дълго е време е оставало нечутo.
Днес „Евдемон“ е платформа, посветена на психологията и вътрешния свят — място, където знанието и човечността се срещат. Тук ще откриете статии за емоциите, границите, отношенията, смисъла и начините, по които можем да се свържем по-пълноценно със себе си и с другите.
Всяка статия е покана към по-дълбоко самопознание; всеки текст — напомняне, че пътят към себе си не е самотен, а дълбоко човешки.
Контакти
за въпроси или възникнал проблем, свържете се с мен
