Семейство
Да създадеш чудовище
от Даниел Маргнов
12.11.2022
“Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата. Две години робски труд с единствената цел да вдъхна живот в неодушевено тяло! Заради тази мечта се бях лишил от отдих и здраве. Стремях се към нея с безумна страст; а сега, когато резултатът бе налице, цялата красота на мечтата отлетя и сърцето ми се изпълни с неописуем ужас и отвращение.”
Така, малко след началото на V-та глава, д-р Виктор Франкенщайн описва резултата от амбицията си да вдъхне живот на създание, подобно на човека. Малко по-късно той си дава сметка, че за разлика от другите си творения, това не може да бъде захвърлено или забравито — а опитите да го принизи до лично постижение се увенчават със смазващо разочарование. Именно тук се ражда противоречието, което бележи драмата в шедьовъра на Мери Шели: несбъднатите очаквания на създателя, от една страна, и правото на самостоятелен живот на създанието, от друга. Дали новосъздаденият живот наистина принадлежи на Виктор Франкенщайн само защото той го е сътворил? И ако приемем, че е така — създал ли е изобщо живот, щом същият е лишен от автономност?
Повод за тези размисли бе скорошният ми препрочит на „Франкенщайн — или Новият Прометей”, и по-конкретно няколко абзаца в края на X-та глава, с които ще ви запозная (или ще ви припомня) в края на статията. В същата глава, на планински връх високо в Алпите, чудовището моли д-р Франкенщайн за една единствена милост — да чуе историята му и едва тогава да реши дали да го обикне, или да го отхвърли завинаги. Ние, читателите, ставаме свидетели на тази изповед в следващата глава, където разбираме, че въпреки липсата на родител, който да преведе създанието през първите му стъпки в опознаването на света, то успява да се справи с всички перипетии, съхранявайки любопитството си към живота и любовта към хората. Какво тогава го превръща в чудовището, отговорно за не една смърт по-нататък в книгата?
Романът е предизвиквал безброй дискусии за опитите на човека да имитира Господ — и не без основание. Но не тази пряка интерпретация е обект на следващите ми разсъждения. По-скоро ще се спра на една по-дълбока метафора, заложена в сърцевината на историята: за последиците от създаването на потомство без готовността у родителя да приеме неговата самостоятелност.
Немалко хора идеализират създаването на дете като свой смисъл или като кулминация на чувствата си един към друг, без да си дават сметка, че детето е отделен човек — а не аксесоар на взаимоотношенията им. Подобни нагласи често водят до дълбоко разочарование, когато родителите се сблъскат с осъзнаването, че никой друг човек не може да носи техния личен смисъл. Ако родителят не успее да се справи с тези усещания, те могат да се превърнат в особено обвинение — насочено към самото дете. То бива наказвано чрез отчуждение или дори неприязън, макар именно родителят да е взел решението да въведе в живота още едно човешко същество.
Всичко това поражда у детето усещане за липса на безусловна любов и го бележи с трудността да изпита такава на свой ред. Такива деца, наречени „чудовища” от собствените си създатели, лесно попадат в капана на зависимости и саморазрушителни модели на поведение. Когато човек е сам, пътят към себепознанието и преодоляването на детските травми е дълъг и болезнен. Ако смятаме чудовището от романа за опасно — не са ли всъщност по-опасни хората, превърнати в „чудовища” в „лабораторията” на собствените си семейства?
Не ми се иска статията да придобива излишен драматизъм, затова ще направя едно уточнение — не тази крайна проява на семейна дисфункция е целта на разсъжденията ми. По-скоро обръщам внимание на цял спектър от по-фини, но не по-малко значими пропуски, които неподготвени родители могат да причинят — понякога дори само чрез мълчание.
И още едно (обещавам — последно) уточнение: съгласен съм с широко разпространеното схващане, че „няма хора, напълно готови да бъдат родители”. Но тук не говоря за този недостижим идеал, а за нещо по-тихо и по-съществено — готовността да обичаш отвъд самия себе си. Готовността да обичаш отвъд предразсъдъците, страховете и собствените си незавършености. Защото от място на разбиране и дълбока, приемаща любов трудно би се родило „чудовище” — независимо от неизбежните грешки.
Няма да навлизам в повече разсъждения, а ще ви припомня (или запозная) с откъса, който — ако си позволите да го погледнете през тази перспектива — най-малкото може да ви накара да се замислите:
“О, Франкенщайн, нима ще бъдеш справедлив към всички освен към единствения, на когото най-много дължиш справедливост, милосърдие и даже обич? Помни — аз съм твое създание, би трябвало да съм твой Адам, но съм по-скоро падналият ангел, когото без вина лишаваш от радост. Навред около себе си виждам щастие и само аз завинаги съм изключен от него. Бях кротък и добър, но злата участ ме превърна в демон. Направѝ ме щастлив и аз отново ще стана добродетелен.”…”Как да трогна сърцето ти? Нима никакви молби няма да те склонят да погледнеш с добро око на своето създание, което се моли за “добрина и състрадание? Повярвай ми, Франкенщайн, аз бях добър, душата ми гореше от любов към хората, но бях сам, безкрайно сам. Ти, който ме създаде, ме ненавиждаш; на какво мога да разчитам тогава от страна на останалите хора, които нищо не ми дължат?”…“Ако някои от тях подозираха моето съществуване, щяха да постъпят като теб и да се опитат да ме унищожат с оръжие в ръка. Как тогава да не мразя тези, които ме ненавиждат? Аз няма да се съглася на сделка с враговете си. Щом аз съм нещастен, нека страдат и те. Ти обаче си в състояние мен да ощастливиш, а тях да избавиш от беди и единствено от теб зависи дали не само твоето семейство, но и хиляди други ще загинат във вихъра на моята ярост. Смили се над мен, не ме отблъсквай! Чуй какво преживях — след като ме изслушаш, можеш да ме изоставиш или пожалиш, ако сметнеш, че заслужавам.”
“Франкенщайн — Или новият Прометей”
Мери Шели
Превод: Жечка Георгиева, “Народна култура” 1981
Още статии
Даниел Маргнов
магистър психолог
Аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Life Coach. Създадох „Евдемон“ като тихо пространство за размисъл, където думите не дават бързи отговори, а водят към размисъл. Място, където човек може да поспре, да се вслуша в себе си и да чуе онова, което дълго е време е оставало нечутo.
Днес „Евдемон“ е платформа, посветена на психологията и вътрешния свят — място, където знанието и човечността се срещат. Тук ще откриете статии за емоциите, границите, отношенията, смисъла и начините, по които можем да се свържем по-пълноценно със себе си и с другите.
Всяка статия е покана към по-дълбоко самопознание; всеки текст — напомняне, че пътят към себе си не е самотен, а дълбоко човешки.
Контакти
за въпроси или възникнал проблем, свържете се с мен
