Едно от предизвикателствата на израстването е осъзнаването на това до каква степен родителите ни са оставили следа в начина, по който мислим. Между една и десет годишна възраст човешкият ум е силно възприемчив и попива всичко наоколо, полагайки основите на онова, което в бъдеще ще се превърне във възприятието му за света. Родителите, като постоянна и най-силна фигура в този период, се явяват и най-важния елемент за изграждането ни и формирането на вътрешния ни глас.

Ето защо е особено важно как са се отнасяли не само по между си, но и с нас. И докато първото ще формира впоследствие представата ни за любовта, то второто ще се превърне в част от вътрешния ни монолог и постепенно ще оформи части от психиката ни и възприятието ни за нас самите. Ако, например, имаме непостоянен в емоциите си баща или пък хладна майка, то в годините можем да се окажем в капана на тревожност или нехаресване на самите себе си. Ако емоциите ни често са били пренебрегвани и се е обръщало особено значение само към това как се чувстват родителите ни пък може да израснем хора, които пренебрегват това, което искат и се стремят да задоволят нуждите на другите. Друг вариант е ако пък родителите са свръх-контролиращи и диктуват както поведението ни и онова, което да учим/работим, така и това как да се обличаме и с каква прическа да сме, то много вероятно е впоследствие да ни е трудно да определим какво точно искаме и с какво бихме желали да се занимаваме.

И макар така дадени примерите да звучат ясни и директни, то в действителност е особено трудно да забележим, и следователно да преодолеем, онова, което ни е оставено от семейството като психологически завет. Начинът ни на мислене ни се струва резултат от собствената ни воля и повечето от нас ще останат изненадани от това до каква степен всъщност сме повлияни от родителите си.

По-директните им прояви са сформирани като страха от онова, което ще кажат другите. Например ако преди да приемем дадена работа или постъпим по определен начин се запитаме как изглежда това отстрани (за другите), то ние запитваме гласовете на родителите си в собствената си глава. Тези гласове са сформирани от всичко онова, което сме чували от тях било то по наш адрес или по адрес на други хора.

Ако се провалим в нещо, гласовете могат да рекат: “Очакваше се, затова следващия път не се цели толкова високо и снишавай глава.”; ако искаме да поемем риск към по-добра работа може да чуем в себе си: “И тази работа ти е добре, не надценявай способностите си и дръж сигурността”; ако пък влезем в нова връзка и изпитваме (напълно нормалните) притеснения и несигурности, то гласовете могат да викнат: “това е нередно, няма да излезе нищо от тези отношения.” Именно тези натрапчиви мисли са резултат от отношението на родителите ни към нас самите и с времето сме ги приели за реалното мнение, което имаме за себе си.