Отношения
Страхът да приключим романтични отношения
от Даниел Маргнов
15.10.2023
Дошъл е моментът, в който сме сигурни, че искаме да напуснем връзката си и се изправяме пред истинския проблем – как да споделим на партньора си? Как да нанесем подобен удар на човека, който ни е обичал и може би още ни обича, човека, за чието щастие все още ни е грижа, и с когото, може би сме планирали пътуване в чужбина след месец или покупка на кола/жилище на пролет? Досега сме събирали смелост на няколко пъти, но сякаш нещо ни спира в последния момент и решаваме да изчакаме до другия ден или до след празниците, или след рождения му ден. Но въпреки тези срокове така и не се осмеляваме да съобщим онова, което вече знаем в сърцето си.
Успяваме да си обясним този парализиращ страх с представата си за това колко ще нараним другия, как ще избухне в сълзи и ще ни моли да размислим или дори по-ужасното – ще го обземе ярост и ще стовари върху ни целия си гняв. Така в крайна сметка ситуацията се свежда до непоносимите два изхода – да нараним или да бъдем наранени. Нищо чудно, че се ужасяваме толкова. Разбира се, разумно погледнато осъзнаваме, че положението не е на живот и смърт, но е почти невъзможно да се вслушаме в разсъдъка си, докато у нас бушуват толкова силни емоции. Вече отложили няколко поредни пъти и обмислили всички тези неприятни ситуации, внезапно ни се струва, че да прекараме следващите години в неудовлетвореност е за предпочитане пред няколкото часа викове и сълзи.
Както винаги, когато искаме да си обясним ирационалните си действия и опасения, се налага да се обърнем към миналото си. Ако ни е страх да не нараним партньора си, е възможно да сме имали родител, който е стоварвал на плещите ни целия си смисъл за живот и ни е обсебвал със своите желания и амбиции; или пък родител, който е бил прекалено крехък психически или емоционално, и ни е било страх да не го разочароваме и натъжим. В тези случаи сме се стараели да представяме винаги онази версия на себе си, която е съобразена с тяхната представа за нас, за да не им причиним страдание, но по този начин обаче се е налагало да пренебрегваме и потискаме истинските си нужди и желания.
В другата крайност, ако пък се страхуваме да не ни наранят, може би, сме имали родител, който често е изпускал нервите си и е реагирал бурно и дори агресивно на тривиални ситуации. В това положение сме развили страх, който да ни предпазва, защото сме се чувствали сякаш това да бъдем себе си и да изразяваме желанията си може да ни донесе вербално или дори физическо нараняване. Все пак в отношенията дете-родител, детето винаги е в уязвима позиция и когато стане свидетел на вилнеещ възрастен човек, много по-голям и едър от него, няма как да не се страхува за сигурността и живота си.
Психиката ни е травмирана от неща, които вече са се случили в точно определен момент в живота ни. Като обърнем внимание на миналото си и осъзнаем източника на тези страхове можем да забележим, че не се отнасят реално до сегашното ни положение и съществуват само в умовете ни. Тези страхове не принадлежат на зрялото ни аз. Ситуацията, в която някой се е гневил заради чувствата ни, вече се е случила, много отдавна, още онзи път, когато баща ни се е развикал заради желанието ни да излезем с приятели или с някое гадже. Онзи път, когато споделихме на майка си, че не искаме да спортуваме плуване или да учим право и тя се натъжи и разплака, също е в миналото ни и няма защо да смущава настоящето ни. Всичко това е част от едно вече отминало време и се налага да осъзнаем, че вече сме възрастни и съответно сме в контрол както на самите нас, така и на отношенията си с другите.
Много малко вероятно е настоящият ни партньор да се срине, но дори това да се случи можем да разговаряме и да опитаме да му помогнем да приеме желанието ни за раздяла по-леко и осъзнато. Ясно е, че първоначално ще има момент на шок и може би доза гняв, но вече сме възрастни и знаем как да комуникираме, как да утешаваме и успокояваме. Така в действителност най-лошото ще отмине за няколко часа и дори да ни се струва, че сме го наранили безвъзвратно, само след няколко седмици ще забележим, че е възвърнал доброто си настроение и е продължил напред.
За да започнем да изграждаме своята смелост, е важно да правим разликата между това да сме наистина мили и загрижени и това да изглеждаме такива. Миналото ни ни е научило да слагаме онази маска на доброта и привидно да правим всичко, което се очаква от нас, за да не разгневим или нараним родителите си. Всъщност обаче зад нея крием всичко онова, което реално желаем и чувстваме, като така или го потискаме в себе си, с което във времето развиваме тревожност/депресивност, или го изразяваме тайно, което пък ни кара да смятаме желанията си за нещо грешно и неприемливо.
Ето защо е важно да знаем, че това да изразим емоции или мисли, които може да наранят някого, е по-малкото зло както за нас, така и за човека отсреща. Защото макар с мълчанието си да сме му спестили определена краткотрайна болка, то впоследствие или ще го нараняваме със своето отчуждение ,или тайно ще му изневеряваме, а това би нанесло много повече щети както на психиката, така и на чувството му за достойнство.
Изненадваща част от проблемите в социалния живот идват от склонността на хората да се преструват на мили от страх да не причинят краткосрочна болка/разочарование в другите. Истинската проява на смелост е да напуснем отношенията или да изречем онова, което мислим, като позволим да бъдем мразени за известно време от някого, когото все още го е грижа. Истинската проява на доброта е да заявим намеренията си, въпреки че почивката е резервирана, въпреки че апартамента е платен или сватбата е организирана. Няма нищо злонамерено в това вече да не изпитваме чувства към някого, но е истинска злина да го залъгваме и да губим времето му от страх да споделим онова, което вече чувстваме в сърцето си.
Още статии
Даниел Маргнов
магистър психолог
Аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Life Coach. Създадох „Евдемон“ като тихо пространство за размисъл, където думите не дават бързи отговори, а водят към размисъл. Място, където човек може да поспре, да се вслуша в себе си и да чуе онова, което дълго е време е оставало нечутo.
Днес „Евдемон“ е платформа, посветена на психологията и вътрешния свят — място, където знанието и човечността се срещат. Тук ще откриете статии за емоциите, границите, отношенията, смисъла и начините, по които можем да се свържем по-пълноценно със себе си и с другите.
Всяка статия е покана към по-дълбоко самопознание; всеки текст — напомняне, че пътят към себе си не е самотен, а дълбоко човешки.
Контакти
за въпроси или възникнал проблем, свържете се с мен
