В творбата можем да открием въпросите, които си е задавала — например: „Кое е най-хубавото време от деня?” Тя съзерцава как през лятото нощта е любимото ѝ време (особено ако вали дъжд); през пролетта предпочита зората; през есента — залеза, а през зимата — сутринта. Като събитие описва падането на слана по клоните на сливово дърво или удоволствието от нежното потропване на дъждовни капки върху покрива. Може да се запитате кое му е интересното на всичко това — но ако се вгледате по-внимателно, ще уловите деликатното удовлетворение от малките неща и как привидно тривиални моменти от бита се превръщат в извор на дълбока радост.

В малката книжка Сей прави списък с думите, които ѝ звучат интригуващо, и с имена на места, които звучат романтично. Наред с онова, което я радва, описва и малките неща, които я дразнят: как някой разказва прекалено подробно иначе интересна история; нещо умно, което е пропуснала да каже в разговор, защото ѝ е хрумнало твърде късно.

Така, докато четем сборника на Сей, малко по малко започваме да потъваме в нейния детайлен свят — и когато затворим задната корица, ни се иска животът ни да изглежда поне наполовина толкова интересен, колкото нейния. Ако обаче отделим момент и се замислим, ще осъзнаем, че с дневника си авторката ни е предоставила инструментите, с които да наситим и своето ежедневие с подобна пъстрота. Тайната се оказва проста: всичко е заложено в самите нас. Всеки сам за себе си може да забави темпото и поне за миг да се огледа наоколо — и именно тогава може да открие цяла една вселена от чудеса, скрити дори в най-незначителните детайли на живота.

„Записки под възглавката” не оставя в нас желанието да я препрочитаме отново и отново — а напротив, провокира ни сами да напишем свой дневник за всички малки и големи вълнения в живота си.