Себепознание
Как да си простим
от Даниел Маргнов
03.12.2022
Защо понякога не можем да си простим? Да, именно онази грешка, към която се връщаме и се вманиачаваме в идеята за това колко лесно бихме могли да я избегнем, ако в онзи минал момент бяхме проявили малко повече разсъдък или предпазливост. Гневим се на разминаването между сегашното си положение и неговата вече изчезнала алтернатива: “не трябваше да изпращам това съобщение”, “не трябваше да се забъркваме с този човек”, “трябваше да се вслушам по-внимателно в съвета на онзи приятел”, “не трябваше да взимам парите назаем”…
Наред с гнева идват и въпросите: Защо не бях по предвидлив? Защо не проявих повече дисциплина? Как можах да бъда толкова недискретен? Реално тези въпроси нямат отговори, затова останали отворени постепенно се превръщат в самопорицание и самообвинение. В най-добрия случай ще заключим, че сме се объркали, защото сме били алчни, защото сме били суетни, повърхностни, невъздържани или слабохарактерни; че сме съсипали живота си, защото сме похотливи, страхливи, незрели или пък егоцентрични.
Нашата омраза към себе си ще става все по-интензивна, докато противопоставяме омърсения си живот с безупречните избори на другите. Онези, разумните и добрите, спокойните и щастливите, които не се поддават на изкушенията, остават стабилни и послушни, поддържат приоритетите си и уважават общественото мнение. Заключението, което ще направим е, че сме просто ужасни хора, които вероятно (в зависимост от тежестта на проблема, в който се намираме) трябва да се самонакажат веднага.
Ако искаме да избегнем вечната самоомраза или самонаказанието, ще трябва да намерим друг подход. Не можем вечно да обясняваме грешките си, като изследваме този или онзи недостатък в характера си. Трябва да разчитаме на далеч по-холистичен и обективен отговор. Объркали сме се, защото сме хора, което в този контекст означава, че принадлежим към вид, който е принуден от самата си природа да встъпи в живота без знанията и опита, необходими за осигуряването на щастие. Може да съжаляваме за тази или онази грешка, но като хора сме обречени да се подхлъзнем с по-голяма или по-малка тежест в един или друг момент. Не можем да знаем точно за кого трябва да се оженим. Нямаме представа кои са истинските ни таланти, камо ли каква ще е икономическата обстановка в някой бъдещ момент, и следователно не можем да определим кариерата, в която да инвестираме усилията и времето си. Можем да направим разумно предположение за това какви дейности и ситуации може да са опасни, но не можем да знаем предварително точно къде се крият всички рискове. Успешното в една епоха, може да се окаже провал в друга; това, което е било приемливо в един момент, може да се превърне в неприличие няколко години по-късно.
Възможно е да станем жертви на наистина тежка несполука, която да бележи целия ни живот, но е безсмислено да мислим, че сме могли да я предотвратим. Не защото нещо в нас е недостатъчно, а защото за човешкия мозък е невъзможно да предотврати всяка несгода през дългия десетилетия живот. В противен случай ние бихме се лишили и от хубавата страна на човешкото съществуване, само за да живеем с илюзията, че сме се опазили от вероятността нещо да се обърка.
Нашето самопрезрение има тенденция да се засилва, защото отказваме да мислим за онова, което може да се случи по най-добрия начин. Непрестанно сравняваме живота си с този на хора, които приемаме за по-щастливи и стигаме до една единствена присъда: явно сме по-глупави от тях, явно сме по-неспособни, по-неталантливи, по-несигурни. Но в това разсъждение неминуемо пропускаме критичен момент: каквито и да са били пропуските ни, съдбата има своята последна дума. Всички знаем, че има хора също толкова неразумни на моменти, на които им се разминава. Ако те бяха подложени на това, през което ние сме минали, може би щяха да се справят по подобен начин. Затова, когато мислим за съдбата си не трябва да забравяме, че голяма роля играе късмета.
Същевременно си вредим излишно като се сравняваме само с онези, които приемаме за нещо повече, но не взимаме предвид целия им живот, а само онова, което ни куца. Гледаме със завист към онези на ръба на вълната, забравяйки за всички онези хиляди, дори милиони хора, към които съдбата е била по-жестока от към нас. Не трябва да се сравняваме с хора, които, макар и да имат някои повърхностни прилики с нас по отношение на възраст или образование, в крайна сметка имат несравнимо различно психологическо минало. Те нямат нашите родители, не са преминали през онова, през което ние и, дори да изглеждат подобно на нас, всъщност нямат нищо общо под повърхността. Затова е важно да проявяваме съчувствие към себе си и да опитаме да направим максимума с тестето, което ни е раздал живота.
Известна доза разкаяние понякога може да бъде полезна: може да ни помогне да се поучим от грешките си и да избегнем някоя коварна клопка следващия път, но омразата към себе си не ни помага по никакъв начин; тя е, по своя мазохистичен начин, снизхождение, което не можем да си позволим.
Още статии
Даниел Маргнов
магистър психолог
Аз съм Даниел Маргнов – магистър психолог и сертифициран Life Coach. Създадох „Евдемон“ като тихо пространство за размисъл, където думите не дават бързи отговори, а водят към размисъл. Място, където човек може да поспре, да се вслуша в себе си и да чуе онова, което дълго е време е оставало нечутo.
Днес „Евдемон“ е платформа, посветена на психологията и вътрешния свят — място, където знанието и човечността се срещат. Тук ще откриете статии за емоциите, границите, отношенията, смисъла и начините, по които можем да се свържем по-пълноценно със себе си и с другите.
Всяка статия е покана към по-дълбоко самопознание; всеки текст — напомняне, че пътят към себе си не е самотен, а дълбоко човешки.
Контакти
за въпроси или възникнал проблем, свържете се с мен
